Имението Майкълсън

Определено беше тежък ден.балът трябваше да се състои на всяка цена.толко пари бях пръснала и нямаше да позволя всичко да отиде на вятъра.отидох в любимият си спа център и си направих няколко козметични процедури и един успокояваш масаж.Когато се прибрах в къщи започнах да се разпореждам кое къде трябва да бъде.Всичко трябваше да бъде перфектно за гостите довечера.Вървях из имението и наблюдавах как работниците си вършат работата.Нямаше да ги изпусна от поглед докато не дойде асистентката ми,която да се погрижи за всичко за да може моя милост да се приготви.Половин час и няколко мартинита по-късно тя пристигна със забързана крачка все едно някой от хибридите на брат ми я е гонил.Усмихнах се и казах:
-Отивам да се оправям,а ти се постарай всичко да върви по план.Трябва да е перектно!
Изкомандва и влязох в имението.Изкачих многобройните стъпала и съвсем скоро се озовах пред спалнята си.Честно щях да закъснея.Все пак бях домакинята и трябваше да направя добро представяне.А,какво по-хубаво от закъснението.

Нощта бавно бе започнала да се спуска над Мистик Фолс. По улиците на малкото градче сякаш нямаше и жив човек. Лив започваше да си мисли, че се е случило нещо лошо и всички са мъртви. Не, че я интересуваше де. Отне й известно време, за да се опомни какви мисли бяха минали през главата й и започна да се смее на тази небивалица. Но наистина... нима постоянно беше толкова празно тук?
Вече бе изминал един ден, откакто се бе завърнала в Мистик Фолс. И все още не бе разбрала нищо за истинските си родители, нито пък за това, което беше. Нима имаше и други сукуби? Ами инкубите? О, сигурно щеше да бъде страхотно ако сукуба и инкуб легнеха заедно в едно легло. Това щеше да доведе до...ОМГ, самоунищожение? Е, дори да не беше самоунищожение, едва ли щеше да бъде нещо добро.

Когато най-накрая видя няколко човека по улицата, лекичко се успокои. Не бяха мъртви и това засега беше много добре. Момичето отвори чантата си и извади малък напарфюмиран плик, който честно казано ухаеше ужасно, отвори го и зачете поканата, която бе получила няколко часа по-рано.
Още на втората нощ бе поканена на някакво парти, което щяло да се състои в голямо имение. Не познаваше собствениците му, които бяха и организатори, но нещо й подсказваше, че трябва да отиде там. Може би щеше да открие някакъв следи, по които да тръгне, за да разбере истината за живота си.

След около половин час вървене на ужасно високите токчета, Оливия Нортман се озова пред портите на прелестното имение. Беше виждала много по-хубави сгради, бе живяла в много, много по-хубави сгради, но и това си го биваше. Лив имаше доста пари и ако пожелаеше можеше да го купи, но си имаше време за всичко. Все още живееше в хотел и й се искаше по-бързо да си намери жилище. Възнамеряваше да остане тук по-дълго.
Пазачът, който стоеше пред портите й се усмихна някак унесено. Веднага разбра, че е човек, който иска да си легне с нея. Не подушваше нищо свръхестествено.
- За партито ли сте, госпожице...мога ли да знам името ви? - заговори отнесено той без да сваля поглед от гърдите й. - Всъщност подранявате.
- Името ми е Оливия Нортман - отвърна му тя с високо вдигната глава, след което отново извади поканата и му я подаде.
- Добре, виждам, че имате покана, но останалите гости все още не са пристигнали, ще се наложи да изчакате докато приема започне.
Нещо му ставаше на този. Напоследък Оливия често се ядосваше за глупости и не можеше да се контролира. Ако й се наложеше да слуша още малко глупостите му щеше да побеснее, а последиците определено щяха да бъдат фатални.
- Сигурна съм, че можем да направим нещо по този въпрос - усмихна се предизвикателно тя, бавничко облиза устните, покрити с ярко червено червило, докосна ръката му и с палав поглед започна да се наслаждава на контрола, който му налагаше. - Пусни ме да вляза, а после ще ти позволя да ме чукаш, съгласен ли си?
Мъжът направо онемя. Не знаеше какво да каже. Оливия бавничко премести погледа си към изпъкналото му мъжество, което всеки момент сякаш щеше да разкъса черния му панталон. След това направи решителна крачка напред и след като той отвори портите, най-накрая прекрачи прага и се озова в изящния двор на красивото имение.
Колко лесни бяха всички мъже.

Секунди по-късно Лив се озова във входната зала на имението. Токчетата й тракаха по пода, а хората, които явно бяха от прислугата приковаха погледите си в нея.
Нортман не си направи труда да ги поздравява. Затърси с поглед някой, облечен много по-изискано и скъпо, но в близките няколко секунди такова нещо не видя.
В следващия момент действията се развиха светкавично бързо. Младо момиче, което разнасяше табла с чаши червено вино се препъна в един от персийските килими и падна на няколко стъпки от Оливия. Няколко чаши се счупиха, но това, което ужаси седемнадесет годишното момиче беше виното, което полетя като на забавен кадър към нея и изцапа роклята й, която струваше почти колкото имението сигурно.
- КУЧКА! - извика Оливия и погледна яростно към прислугата, която се бе озовала на земята. - Знаеш ли какво направи?
- Простете, милейди, съжалявам много, моля ви... - започна да скимти жалко като някое куче.
- Милейди, в кой век мислиш, че се намираме? Ако живеехме в средновиковието досега да те бях обявила за екзекуция.
- Вярвам, че можем да оправим нещата - в настъпилата тишина проехтя нежен глас, който звучеше и леко надменен. Оливия вдигна погледа си към огромното стълбище и забеляза русокоса красавица, облечена в дрехите, които Оливия дълго бе търсила, откакто пристигна на това място. - Аз съм Ребека.

Когато се приготвих реши да изчакам още малко понеже не беше още време бала да започне.Стоях пред огледалото и се гледах в продължение сигурно на половин час.внезапно се чу тътен.Отворих врата на стаята си и чух разгнвен женски глас.Присвих очи и тръгнах бавно към шумотевицата.Бях в добро настроение и нямаше да позволя на никой да ми го разваля.Слязох по стълбището и забелязах някакво момиче,което се караше на прислугата ми.
- Вярвам, че можем да оправим нещата.
Казах и слязох по стълбището представяйки се.Коя по дяволите беше и тя.Беше рано гостите да пристигат.Приближих се към падналото момиче и изкомадвах едно момче от прислугата да и помогне да се изправи.
]b]-Сменете килима веднага!Извинявам се за малкото недоразомение.А и кой ви пусна да влезете.Балът все още не е започнал?[/b]
Нямаше нужда да ми отговаря.Веднага се досетих че пазачът си пада женкар.Или му е пуснала или тепърва щеше да го направи.Излязох пред имението и отидох до охраната.Погледнах го право в очите и казах:
-Заповядах да не се допуска още никой.Какво прави тя вътре.Няма значение.Повече не се нуждая от услугите ти.
Казах спокойно и докато той се усетих му счупих врата.Пуснах тялото му на земята и извиках прислугата да прибере тялото.

- Та, коя си ти? - попита Ребека, когато отново се завърна в имението.
Оливия си нямаше абсолютно никаква представа къде бе изчезнала така внезапно, но знаеше едно - момичето никак не й се харесваше. Как можеше да бъде толкова високомерна? О, не това не я дразнеше, може би я дразнеше факта, че двете мъничко си приличаха. А с такъв човек можеше ли да се стои на едно място?
- Можеше да ме попиташ малко по-изискано, все пак се намирам в твоят дом, така ли ще посрещаш всичките си гости? - усмихна се Лив, като се стараеше да не прави някакви ядосани физиономии. Опитваше се да изглежда много спокойна, защото знаеше, че със спокойствие може да накара някого да издивее. - Казвам се Оливия Нортман, днес получих покана за някакъв бал, прием или каквото беше там. Предполагам, че не съм сбъркала адреса.
- Не си - отвърна й русокоската. - Но, както са ти казали на входа, балът все още не е започнал. Подраняваш, а това никак не ми харесва.
Последните й думи я накараха да настръхне леко, но Лив се радваше, че това остана незабелязано. Погледна я в очите и сърцето й започна да тупти малко по-забързано от обикновено. Имаше чувството, че нещо странно се случва тук, но не възнамеряваше да обръща прекалено голямо внимание.
- Не ме интересува всъщност - отвърна Оливия на думите й направи няколко стъпки напред. Погледът й шареше из огромното помещение, разглеждаше красивите картини и бродерии, накачени по стените. Всичко беше толкова красиво... личеше си, че Ребека има вкус за тези неща. - И нужно ли е да вметна, че ще ми трябва нова рокля? Прислугата ти съсипа всичко. Или ще ми дадеш нещо, което да облека или ще платиш тази...толкова висока цена. Изборът е твой.
Оливия отметна един кичур от косата си назад, вдигна глава нагоре и отново погледна Ребека в очите. Виждаше, че момичето е присвило очите и устните си. Сякаш се въздържаше от пристъп на ярост, но изглеждаше и по начин сякаш съвсем скоро щеше да потегли на война. Личеше си, че и тя не я харесва, но явно имаше твърде добри обноски и нямаше да я изгони от дома си. А и дори да опиташе, какво? Лив нямаше да си тръгне толкова лесно. Не и без заплащане на щетите, които прислугата бе нанесла на роклята й.

Това никакво същество дръзнеше да ме предизвика.Определено щеше да я боли много.Нямаше си никаква представа с кого се забърква.Не позволявах никаква емоция да се прокрадне в мен.И не трябваше.Тази малка никаквица беше едно жалко подобие на демон.Хванах я за врата и издигнах леко от земята:
-Бях в перфектното настроение преди жалкият ти демонски задник да се натрапи в дома ми.Да,ще ти платя роклята.Пък и вкусът ми е прекалено изискан за да ти дам нещо мое.
Пуснах я и я погледнах злобно в очите.Беше я страх.И трябваше.Викнах прислугата и заповядах да ми донесат чековата книжка.Когато го направиха й написах чек с доста щедра сума и го подадох.
-Това ти е напълно достатъчно.
Казах злобно и се обърнах с гръб към нея.Погледнах прослугата и казах:
-Уиски,чисто.Имаш две минути иначе ще сполети съдбата на охраната.
Тръгнах по коридора и се огледах в голямото огледало.Изглеждах перфектно.Така и трябваше.

Както обикновено, Франческа пристигна на приема с луксозното закъснение от два часа. Предполагаше, че кавалерът и вече бе пресушил половината бар, барабанейки с пръсти по масата и нервно поглеждайки към часовника си в интервал от има-няма минута и половина...или пък не. Познавайки го, можеше да каже, че е непукист до толкова, че дори да не обърне внимание на липсата й, ако разбира се изобщо се бе появил на време.
Мъже.
Ако не притежаваха определени анатомични части, вероятно щеше да ги подложи на геноцид, защото бяха откровено противни същества, които не вършеха нищо освен да ядат, пият и безразборно да хвърлят семето си наляво-надясно. Един вид търтеи.
Слизайки от колата, Елиа забеляза множеството струпано в градината, което бурно шумеше. Етническата палитра бе уникална, рядко можеше да се види подобно сборище на свръхестествени същества. Странното в случая бе, че все още никой не бе впил нокти в гръкляна на никого, но вечерта бе още млада.
Франческа отметна леко алената си рокля, оголвайки изящното си, бяло бедро, прекара ръка през косата си и тръгна с уверена стъпка по пътеката, оставяйки след себе си познатия, упоителен аромат на фрезии.
За щастие наоколо нямаше много познати лица. Нямаше намерение да прекара вечерта, дискутирайки простосмъртни проблеми със скучни персони, част от псевдо-елита на града.
Червения плат се разливаше и шумеше след нея като пълноводна река, а ключицата й, оголена благодарение на роклята с паднали рамене, бе украсена с поредната татуировка, която ярко контрастираше с формалното й облекло.
Огледа се на посоки, в търсене на господничото, който имаше честта да я придружава, но така и не го откри сред тълпата. Явно копелето отново закъсняваше.
Покрай нея премина забързан сервитьор, от чийто поднос тя ловко взе чаша шампанско и буквално я изсипа в гърлото си.
Чакането не бе добродетел, който притежаваше.

Франческа прекара петнадесет минути в самота и разбра, че тя съвсем не е за нея. Приемът бъкаше от изкусително изглеждащи мъже в скъпи костюми, а тя трудно можеше да устои на подобно изтънчено блюдо, поднесено й от съдбата.
Висок, мургав непознат със сапфирен поглед и перлена усмивка пристъпи към нея напето и я заговори.
Разговорът уж бе на тема вина, но за вино така и не се говореше. Думите му отдавна бяха прераснали в не съвсем добре прикрити намеци, които Елиа подминаваше за известно време, но след като клишираните реплики станаха прекалено много, тя с жест отпрати господина и отново се пресегна към бутилката вино, която й правеше компания на бара.
Изреди се върволица от нахални, малки плазмодии от мъжки пол, които се опитваха по всякакъв начин да спечелят вниманието или поне погледа й, но Франческа съвсем не бе заинтересувана от инфантилните им етюди.
Обръщайки глава към входа, тя съвсем случайно, с крайчеца на окото си забеляза познат силует и стрелна погледа си към него. Червените му, разводнени очи можеха да се видят от километри, но за щастие Уийд поне запазваше някакво благоприличие въпреки състоянието си.
Тя стана от бара и се насочи към него. След секунди здравата й хватка бе обвила безпощадно лакътя му.
Елиа се наведе към ухото му, усещайки, разбира се, и познатия му, сладък аромат на мелез, след което прошепна с тънко, прорязващо гласче.
- Малко нищожество, трябваше да си тук преди два часа. - след което се отдръпна от него, а на лицето й бе изрисувана невинна, но някак покъртваща сетивата усмивка, която остана на мястото си, докато Франческа влачеше кавалера си през тълпите от непознати лица.